Обещавам да ти пиша скоро.
Надявам се да имаш много кифлички.
събота, 31 август 2013 г.
неделя, 28 юли 2013 г.
Днес имах много хубав ден сама. След като бях гледала тъпия сериал, дето сега го гледам, до три и нещо снощи, спах до късно. Като станах, се изкъпах, и понеже имах време, можех да вися и да си се топля под душа. После си направих едни много хубави сандвичи - някой път ще ти направя такива сандвичи, защото се оказаха наистина чудесни. И после зяпах сериал и играх Assassin's Creed II няколко часа (this is not lame, I swear), и като ми поомръзна, излязох навън и се разходих до центъра. Много обичам да се разхождам из София, и напоследък една от любимите ми улици е "Христо Смирненски", по която слизам от Семинарията към "Графа". Ходих на протеста (и Михи, и Сава не можаха да дойдат днес). След това реших, че ми се яде суши, купих си за вкъщи и се прибрах с метрото и 67. В автобуса четох "Бог да те поживи, доктор Кеворкян" на Кърт Вонегът, което е кратка, но много забавна книжка. Нашите днес са навън и си ядох сушито сама от една хубава чиния, придружено със соев сос и едно много вкусно хлебче, което намерих в кухнята. После си изтрих стария лак и сега имам нов. С блестящи нещица. В обобщение, днес беше един много чудесен (да, връщам го този израз, той е як) ден сама. Успокояващо е донякъде да знам, че съм напълно способна да имам такива дни. И все пак, колкото и приятно да ми е да имам толкова време, в което да съм спокойна и да се занимавам с каквото си искам, най-хубавото от днес е мисълта, че няма да е необходимо да имам много такива дни. Че сега като замина, не заминавам сама. Че там ще има хора като Явор и Борис, които вече познавам, и най-вече - че Марин ще е там. Ще имам някого, при когото да се сгушвам от време на време, човек, достатъчно близък (какво се будалкам, най-близкият), за да нарушава точно това спокойствие на самотата, което ме следваше цял ден днес, защото имам нужда от това. Този факт значително намалява страха ми от заминаването. И съм толкова благодарна за него, че реших да ти напиша цял пост.
P.S. The Hitler Cat:
P.S. The Hitler Cat:
P.S.2 Цитати от "Бог да те поживи, доктор Кеворкян", които държа да видиш:
" - Платих си заедно с всички останали - сподели Хитлер.
Надявал се на скромен паметник, може би каменен кръст - нали все пак е бил християнин, - който да му вдигнат някъде, например пред седалището на Обединените нации в Ню Йорк. Искал върху него да издълбаят само името му и датите 1889-1945 г. А отдолу да пишело на немски "Entschuldigen Sie"."
"Шекспир смяташе въпроса за изчерпан. Всъщност каза на репортера да ходи да се такова.
- Що не идеш в манастир! - подвикна ми и си тръгна."
четвъртък, 25 юли 2013 г.
[0:22:01] Ladra di vento: Сияноооооооо
[0:22:03] Ladra di vento: защоооооооооо
[0:22:07] Ladra di vento: не пишеш в блога ни
[0:22:08] Ladra di vento: xD
Защото не съм си вкъщи достатъчно дълго време за цял пост. xD
Иначе днес трябваше да ходим на планина с Марин и Христо, обаче на единия снощи му било зле и решил, че ще му мине и няма нужда да казва, и на сутринта спокойно ще направи шестчасов преход (yeah... no), а пък другият има пропуски в организацията, например момента, в който трябва да се събуди. Та затова аз се нервирах и не отидохме никъде (освен до най-противната автостанция в София), обаче от друга страна току-що си догледах първи сезон от потресаващо тъпия, но забавен сериал.
И така, The Fault in Our Stars:
Не ми е съвсем ясно как се получава така, че книга, в която всички имат рак, е толкова жизнеутвърждаваща. Въпреки че това трябва да е най-тъжното нещо, което съм чела от "Детство" на Горки насам (а руснаците си падат по трагедията, вярвай ми), от него ми се живее. Не че по принцип не ми се живее, само че не се замислям, че ми се живее, а тази книга ме накара да се замисля, което е много хубаво качество у една книга. (Днес пиша уникални изречения, нямам думи за себе си просто.) Философските ми разсъждения по този и други въпроси напоследък май са прекалено обемни за тук, но се радвам, че поне ги имам. Иначе мисля, че това е най-внимателно премислената и най-съсипващата книга на Джон (ако Paper Towns се окаже по-съсипваща, ще подам жалба където се подават жалби за съсипваща литература - в тоя ред на мисли, защо хора като Кундера не са арестувани?). Обаче засега ще спра да говоря за нея, щото не мога да си събера мислите, щото съм станала в седем, което си личи.
Междувременно чета някакви други книги непрекъснато, защото, нали, по спирките. xD Вчера минах през цялата sort-of-автобиография на Кърт Вонегът, който е ужасно симпатичен, въпреки че за много неща изобщо не съм съгласна с него. Например за тази част, където няма надежда за човечеството и всички ще измрем, и единствената несигурност в това е дали глобалното затопляне ще ни изпече до смърт, дали ще се удавим в собствения си промишлен боклук, или ще се избием взаимно. Е, поне мога да го успокоя, че ще дойде един прекрасен момент, в който превърналото се в червен гигант Слънце ще погълне Земята, само след няколко милиарда години! ^^ А ако почака още няколко - е, малко повечко - Вселената ще достигне пълна ентропия! Не е ли прекрасно? Иначе Вонегът е симпатичен и има оригинално чувство за хумор. Особено черен.
И в обобщение, освен мотаенето по улиците на София и ходенето на протести, напоследък ми се случват само книги и лоша организация.
[0:22:03] Ladra di vento: защоооооооооо
[0:22:07] Ladra di vento: не пишеш в блога ни
[0:22:08] Ladra di vento: xD
Защото не съм си вкъщи достатъчно дълго време за цял пост. xD
Иначе днес трябваше да ходим на планина с Марин и Христо, обаче на единия снощи му било зле и решил, че ще му мине и няма нужда да казва, и на сутринта спокойно ще направи шестчасов преход (yeah... no), а пък другият има пропуски в организацията, например момента, в който трябва да се събуди. Та затова аз се нервирах и не отидохме никъде (освен до най-противната автостанция в София), обаче от друга страна току-що си догледах първи сезон от потресаващо тъпия, но забавен сериал.
И така, The Fault in Our Stars:
Не ми е съвсем ясно как се получава така, че книга, в която всички имат рак, е толкова жизнеутвърждаваща. Въпреки че това трябва да е най-тъжното нещо, което съм чела от "Детство" на Горки насам (а руснаците си падат по трагедията, вярвай ми), от него ми се живее. Не че по принцип не ми се живее, само че не се замислям, че ми се живее, а тази книга ме накара да се замисля, което е много хубаво качество у една книга. (Днес пиша уникални изречения, нямам думи за себе си просто.) Философските ми разсъждения по този и други въпроси напоследък май са прекалено обемни за тук, но се радвам, че поне ги имам. Иначе мисля, че това е най-внимателно премислената и най-съсипващата книга на Джон (ако Paper Towns се окаже по-съсипваща, ще подам жалба където се подават жалби за съсипваща литература - в тоя ред на мисли, защо хора като Кундера не са арестувани?). Обаче засега ще спра да говоря за нея, щото не мога да си събера мислите, щото съм станала в седем, което си личи.
Междувременно чета някакви други книги непрекъснато, защото, нали, по спирките. xD Вчера минах през цялата sort-of-автобиография на Кърт Вонегът, който е ужасно симпатичен, въпреки че за много неща изобщо не съм съгласна с него. Например за тази част, където няма надежда за човечеството и всички ще измрем, и единствената несигурност в това е дали глобалното затопляне ще ни изпече до смърт, дали ще се удавим в собствения си промишлен боклук, или ще се избием взаимно. Е, поне мога да го успокоя, че ще дойде един прекрасен момент, в който превърналото се в червен гигант Слънце ще погълне Земята, само след няколко милиарда години! ^^ А ако почака още няколко - е, малко повечко - Вселената ще достигне пълна ентропия! Не е ли прекрасно? Иначе Вонегът е симпатичен и има оригинално чувство за хумор. Особено черен.
И в обобщение, освен мотаенето по улиците на София и ходенето на протести, напоследък ми се случват само книги и лоша организация.
неделя, 21 юли 2013 г.
And I find it kind of funny, and I find it kind of sad
Седя си в празната хотелска стая. До мен - Les hirondelles du printemps. В чантата ми - Die Schmetterlingsinsel. На нощната масичка - 61 Hours, а под 61 Hours - учебник по испански.
Големият ми проблем е, че май няма да стигна до учебника по испански.
Големият ми проблем трябва да бъде, че още не съм почнала съвестно да си решавам листовките. Ръчкай ме да го правя.
Колко голям проблем е, че ме мързи да си изчистя лака и да се лакирам наново.
Колко голям проблем е, че не съм сигурна колко време ще ми трябва утре да стигна до автогарата.
Колко голям проблем е, че с тоя ultra all-inclusive не съм спирала да преяждам.
Да, да. Доста тежко. Горката аз. Да ме оплачеш направо.
Една вечер преди няколко седмици Еви ми се обади и ми каза: "Виктория се е самоубила." Бяха много близки приятелки през гимназията. Напоследък не чак толкова, но поддържаха връзка. Еви се беше засякла с нея само два дена преди това. "Изглеждаше си добре," ми обясняваше после. Седяхме в един часа на дивана у Еви, докато тя си пишеше с друга близка приятелка на Вики. Седяхме и... седяхме. Не плачехме. Не проклинахме света. Не се прегръщахме. Просто седяхме.
Намерили я Южния парк обесена. Било "класическо самоубийство", защото била използвала "здраво въже". Излязоха безумни статии, в които първо водещата хипотеза беше, че се е самоубила заради несподелена любов. После, когато научиха, че си е имала сериозен приятел, започнаха да въртят хипотезата за невзети изпити. А всичките приятели и познати на Вики недоумявали как може точно тя да се самоубие - била винаги толкова слънчева и позитивна.
Аз я познавах. Покрай Еви, нали. Последно я видях, докато чаках някого (вероятно Селена) пред Софийския. Май беше есента. Тя тъкмо излизаше от лекции, аз я забелязах и й махнах и си поговорихме малко. Ако не се беше самоубила, едва ли щях да се връщам толкова пъти към тоя ден, в който просто я видях да си излиза от лекциите. Дори не помня за какво си говорихме. Но тя изглеждаше точно такава - слънчева и позитивна.
Вчера Даница ми каза, че неин съученик прегазил с колата си 17-годишно момиче. И понеже баща му е собственик на някаква телевизия (или на каквото там беше), всички негодували как щяло да му се размине наказанието, защото бил разглезено момченце, което си мисли, че светът му принадлежи. Даница каза, че е имала много такива съученици. Но той не е бил от тях. Всъщност е бил много свестен и симпатичен. Главната версия май е, че той е карал в превишена скорост, обаче момичето е пресякло на червен светофар. "Не го защитавам по никакъв начин," каза Даница, "но на тази улица всички карат като луди. Ограничението е 50, но аз по принцип карам със 100."
***
Довършвам този пост няколко часа по-късно. Много часа по-късно, май. Спрях дотам, защото покрай някакви хора (ти, Даница) ми беше много добре.
Обаче постът си седи. И си казах, че така или иначе може да го постна. Така или иначе са неща, които ме преследват цял месец/ден (респективно).
Толкова време си препрочитах хронологията с Пепи.
Заключение 1: Тогава определено сме били по-близки, отколкото сме сега, и освен това по-близки, отколкото аз съм вярвала, че сме. И като го осъзнавам сега ми става тъжно за тогавашната ми аз, която умира от параноя, че на човекът, към когото е най-привързана, не му пука за нея. Когато мога да погледна тези разговори от толкова време разстояние - това е било страхотно приятелство. И изобщо не е било едностранно, както толкова ме беше страх. Това ме кара да се чувствам от една страна по-добре, от друга по-носталгично. Толкова ще е хубаво, ако се видя с Пепи утре. Понякога така ми липсва тоя човек. И разговорите с него наистина са ми като Дневници.
Заключение 2: Това е заключение, до което отдавна съм стигнала. Човекът/хората, които са ти най-близки в момента, не е задължително да бъдат след... някакво време. Вече когато започна ново приятелство, особено приятелство, което е от тия, най-залепящите се... Въпросът "И докога?" Винаги го има. Както когато със Сел се залепихме една за друга есента и когато бяхме безумно близки. Както сега с Даница, която е толкова невероятно страхотна. Винаги я има мисълта: "И докога ще се търсим постоянно? И кога ще се изпуснем? Ще държим ли още няколко месеца поне? А още година-две?" Има хора, с които не се търсим постоянно, а от време на време, но пак мога да кажа, че са ми адски близки. Има приятелства и приятелства. И все пак... Докога? Докога? Докога? Знам, че не трябва да го мисля по този начин, но май вече е неизбежно. И ме е страх, че в колкото повече хора се вкопчвам, толкова по-трудно ще ги задържа всичките. А, Бога ми, колко се опитвам да ви задържа. Всичките. Колко ми правите света по-красив.
Заключение 3: Трябва да си лягам, три часа е. Стискай палци да се оправя до автогарата навреме утре.
Големият ми проблем трябва да бъде, че още не съм почнала съвестно да си решавам листовките. Ръчкай ме да го правя.
Колко голям проблем е, че ме мързи да си изчистя лака и да се лакирам наново.
Колко голям проблем е, че не съм сигурна колко време ще ми трябва утре да стигна до автогарата.
Колко голям проблем е, че с тоя ultra all-inclusive не съм спирала да преяждам.
Да, да. Доста тежко. Горката аз. Да ме оплачеш направо.
Една вечер преди няколко седмици Еви ми се обади и ми каза: "Виктория се е самоубила." Бяха много близки приятелки през гимназията. Напоследък не чак толкова, но поддържаха връзка. Еви се беше засякла с нея само два дена преди това. "Изглеждаше си добре," ми обясняваше после. Седяхме в един часа на дивана у Еви, докато тя си пишеше с друга близка приятелка на Вики. Седяхме и... седяхме. Не плачехме. Не проклинахме света. Не се прегръщахме. Просто седяхме.
Намерили я Южния парк обесена. Било "класическо самоубийство", защото била използвала "здраво въже". Излязоха безумни статии, в които първо водещата хипотеза беше, че се е самоубила заради несподелена любов. После, когато научиха, че си е имала сериозен приятел, започнаха да въртят хипотезата за невзети изпити. А всичките приятели и познати на Вики недоумявали как може точно тя да се самоубие - била винаги толкова слънчева и позитивна.
Аз я познавах. Покрай Еви, нали. Последно я видях, докато чаках някого (вероятно Селена) пред Софийския. Май беше есента. Тя тъкмо излизаше от лекции, аз я забелязах и й махнах и си поговорихме малко. Ако не се беше самоубила, едва ли щях да се връщам толкова пъти към тоя ден, в който просто я видях да си излиза от лекциите. Дори не помня за какво си говорихме. Но тя изглеждаше точно такава - слънчева и позитивна.
Вчера Даница ми каза, че неин съученик прегазил с колата си 17-годишно момиче. И понеже баща му е собственик на някаква телевизия (или на каквото там беше), всички негодували как щяло да му се размине наказанието, защото бил разглезено момченце, което си мисли, че светът му принадлежи. Даница каза, че е имала много такива съученици. Но той не е бил от тях. Всъщност е бил много свестен и симпатичен. Главната версия май е, че той е карал в превишена скорост, обаче момичето е пресякло на червен светофар. "Не го защитавам по никакъв начин," каза Даница, "но на тази улица всички карат като луди. Ограничението е 50, но аз по принцип карам със 100."
***
Довършвам този пост няколко часа по-късно. Много часа по-късно, май. Спрях дотам, защото покрай някакви хора (ти, Даница) ми беше много добре.
Обаче постът си седи. И си казах, че така или иначе може да го постна. Така или иначе са неща, които ме преследват цял месец/ден (респективно).
Толкова време си препрочитах хронологията с Пепи.
Заключение 1: Тогава определено сме били по-близки, отколкото сме сега, и освен това по-близки, отколкото аз съм вярвала, че сме. И като го осъзнавам сега ми става тъжно за тогавашната ми аз, която умира от параноя, че на човекът, към когото е най-привързана, не му пука за нея. Когато мога да погледна тези разговори от толкова време разстояние - това е било страхотно приятелство. И изобщо не е било едностранно, както толкова ме беше страх. Това ме кара да се чувствам от една страна по-добре, от друга по-носталгично. Толкова ще е хубаво, ако се видя с Пепи утре. Понякога така ми липсва тоя човек. И разговорите с него наистина са ми като Дневници.
Заключение 2: Това е заключение, до което отдавна съм стигнала. Човекът/хората, които са ти най-близки в момента, не е задължително да бъдат след... някакво време. Вече когато започна ново приятелство, особено приятелство, което е от тия, най-залепящите се... Въпросът "И докога?" Винаги го има. Както когато със Сел се залепихме една за друга есента и когато бяхме безумно близки. Както сега с Даница, която е толкова невероятно страхотна. Винаги я има мисълта: "И докога ще се търсим постоянно? И кога ще се изпуснем? Ще държим ли още няколко месеца поне? А още година-две?" Има хора, с които не се търсим постоянно, а от време на време, но пак мога да кажа, че са ми адски близки. Има приятелства и приятелства. И все пак... Докога? Докога? Докога? Знам, че не трябва да го мисля по този начин, но май вече е неизбежно. И ме е страх, че в колкото повече хора се вкопчвам, толкова по-трудно ще ги задържа всичките. А, Бога ми, колко се опитвам да ви задържа. Всичките. Колко ми правите света по-красив.
Заключение 3: Трябва да си лягам, три часа е. Стискай палци да се оправя до автогарата навреме утре.
събота, 20 юли 2013 г.
Тъй, тъй. На западния фронт - нищо ново. Седя си вкъщи и се ядосвам на неумението си да направя десетсекундно интро за видеотата, защото поради колосалния си инат не мога да пусна нищо, преди да имам интро с музичка и всичко. Е, аз така или иначе засега не мога да пусна нищо, щото не съм купила и тия кадастрони, дето щях да ги ползвам за фон. Абе продуктивност фтв!
On an unrelated note, в момента ям сладко от смокини ядосано. А го ям ядосано, щото сега времето ще се развали и утре няма да можем да отидем на Черни връх с Марин и Христо, защото Христо не можеше днес, защото техните заминават за Балчик (?!). Затова пък вчера гледахме (със Сава) Pacific Rim, който е ебаси якия безсмислен филм, трябва да го гледаш! Разрязаха птеродактил в космоса. С меч.
Утре, като не отидем на планина, сигурно ще се видя с Любо, който вече трябва да е пристигнал, което е прекрасно. От друга страна, в момента много ми се ходи с теб на чай, ама ти си във Варна. Когато се върнеш, ще идем за чай.
Последно преди да млъкна: зачетох се в блога на Жирафа-мопс и това беше най-забавното нещо, което съм правила цял ден. Бездарната поезия винаги ми оправя настроението.
П.П. Видях се със Стаси. За цели 3 минути. Още е уплашен от мен.
П.П.2 Очаквай пост с много caps lock относно The Fault in Our Stars.
On an unrelated note, в момента ям сладко от смокини ядосано. А го ям ядосано, щото сега времето ще се развали и утре няма да можем да отидем на Черни връх с Марин и Христо, защото Христо не можеше днес, защото техните заминават за Балчик (?!). Затова пък вчера гледахме (със Сава) Pacific Rim, който е ебаси якия безсмислен филм, трябва да го гледаш! Разрязаха птеродактил в космоса. С меч.
Утре, като не отидем на планина, сигурно ще се видя с Любо, който вече трябва да е пристигнал, което е прекрасно. От друга страна, в момента много ми се ходи с теб на чай, ама ти си във Варна. Когато се върнеш, ще идем за чай.
Последно преди да млъкна: зачетох се в блога на Жирафа-мопс и това беше най-забавното нещо, което съм правила цял ден. Бездарната поезия винаги ми оправя настроението.
П.П. Видях се със Стаси. За цели 3 минути. Още е уплашен от мен.
П.П.2 Очаквай пост с много caps lock относно The Fault in Our Stars.
сряда, 17 юли 2013 г.
No amount of vintage dresses gives you dignity
Здравей! (Ето, сдобивам се с обноски на третия ми пост тук. Браво, Ел. Браво.)
Днес излизах с Лазифа и Камила. Не знам колко досег си имала с тях. И аз не съм имала прекалено много, а ми се иска да бях имала. Те са може би едни от най-симпатичните и неподправени хора, които познавам. И въпреки, че са красиви, чаровни и харесвани, не се надуват. А Зифа говори перфектен български, направо е удивително. Тя дори говори без акцент. Елени например в в България от две години и не може да ти обели дума на български. Опитахме с клуба да направим интервенция, ама йок ;д Oh well.
И това излизане всъщност беше уговорено много спонтанно. Вчера като слязох от кормуването на НДК, реших вместо да взема нещо веднага от спирката, да повървя до Орлов. И в подлеза на университета видях Камила и Кали Куртова. И си говорихме как трябва да се видим преди те да си заминат от България (2-ри август) и аз казах, че заминавам на море до 28-ми... И преди да се усетя бяхме уговорили излизане.
Беше много приятно. Седнахме в едно кафе, на едни удобни диванчета, пихме чай (аз и Лазифа поне), говорихме за университети и за книги и за други приятни неща. И се разбрахме да се видим пак като се върна от морето. За първи път откакто познавам близначките се виждаме извън Колежа, но много се радвам, че се видяхме. ^^
Радвам се, че се видях и с Дамян. Макар че... Нали знаеш, онова чувство като чакаш на спирка с някого, с когото искаш да прекараш повече време толкова много... И искаш всички автобуси, които ти вършат работа да са се забили в най-големите задръствания... И когато каже "204 ти върши работа, нали?" да си мислиш "В момента, честно казано, изобщо не ми върши работа."
Изобщо не ми вървеше работа.
Damn it all the words and words and words...
И когато, и когато, и когато си спомням толкова разговори с него, дори съвсем обикновени... Толкова много да ги помня. Разговори отпреди повече от половин година. Водени на спирката на Орлов. Или докато обикаляме София със Сел. Или докато подмятаме за девера на Сократ.
The way you move is like a full-on rainstorm
And I'm a house of cards
You're the kind of reckless that should send me running
But I kinda know that I won't get far
Трябва да върша толкова неща утре, че главата ме боли само като си помисля.
Затова пък ще пътуваме до Варна с нощен влак. ^^ Обичам нощни влакове. Нощните влакове са дъ бест.
вторник, 16 юли 2013 г.
Правя нещо, което само ти ще разбереш. Слушам музиката на Мор, погледнах малкото негови снимки, които имам, сетих се за разговорите ни. Оказва се, че помня кажи-речи всичко, а всеки път, когато слизам към метрото на "Васил Левски", си спомням как се разделихме там след онзи много прекрасен ден. Никога не съм била толкова близка с него, колкото ми се е искало, и дори не се сещам за него особено често, като изключим това с метрото - точно както е с много други хора. Но сега седя и слушам неговата музика, защото няма да повярваш колко много от моята музика е всъщност негова. Той беше за мен от тези хора, които минават през живота ти бързо, но оставят дълготраен отпечатък върху него, без дори да го осъзнаят. И сега, като си мисля как седях с химикалката срещу него в някакво софийско заведение, дори не помня кое, и му задавах глупави въпроси за онова домашно на Грийнуел с интервюто, не мога да не се чудя. Какво щеше да бъде, ако бях направила нещо, за да не съм само една от малките гари на живота му? Как щях да се чувствам, ако бях успяла да го задържа, да имам значение? Какво щеше да ни се случи? Малко ми е мъчно, въпреки че няма никакъв смисъл от подобни чувства. Но сега, в ретроспекция, разбирам колко много си приличаме, и колко много сме умеели да се разчитаме. Чувствам се закъсняла, защото ако тогава бях човека, който съм сега, вероятно нямаше просто да го оставя да си продължи към някого или нещо по-важно, без да бъда част от живота му по някакъв начин. Дали пази плюшената панда? Помня, че му подарих плюшена панда веднъж, когато той ми говореше точно това, което само две години по-късно аз отчаяно исках да кажа на някого. Тогава, естествено, нямаше как да го разбера, затова му подарих плюшена панда, защото трябваше да има все някакъв израз на благодарността ми - за музиката му и за съществуването му. И че спря на малката гара, дори и да беше за кратко.
Абонамент за:
Публикации (Atom)